Директорът [Дэвид Игнатиус] (fb2) читать постранично

Дейвид Игнейшъс Директорът

Пролог

Необходимо е нещо повече от разум, за да се действа разумно.

ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИ, „Престъпление и наказание”

Греъм Уебър се срещна за първи път с Джеймс Морис в хотел „Сизърс Палас“ в Лас Вегас. Уебър наблюдаваше контролирания хаос в казино „Палас“ отвъд фоайето. Тук беше и целият пролетариат на хазарта, тежката артилерия, как- то и викаха, която се намираше по-навътре в хотела в казино „Форум“^[1] и в частните стаи. Уебър разглеждаше хората по масите с любопитството на успял бизнесмен, който не обича да залага, освен ако не е на сигурно. Някакъв млад мъж се приближи до него отзад, тупна го по рамото, показа му правителствените си документи и му предложи да отнесе багажа му.

Уебър беше малко под метър и осемдесет, носеше ла- зурносиньо спортно сако и жълтеникавокафяви панталони. Имаше русата коса, румените бузи и доброто здраве на мъж, който през младините си е бил куотърбек в гимназията или пък голф асистент. Очите му бяха водносини и като че ли блестяха от отразената в тях светлина, също както слънцето се отразяваше във вода. В интерес на истината Уебър беше бизнесмен в комуникационната индустрия, чиято сметка скоро щеше да стигне 500 милиона долара баланс, когато срещна Морис. Беше дошъл в града, за да изнесе реч на тема „Интернет неприкосновеност “ на конференцията на компютърните хакери.

– На ваше място бих изключил телефоните си, сър - каза Морис. - Също така извадете батериите, за да сте в пълна безопасност. - Мъжът поведе Уебър навън от шумотевицата на казиното, обратно към фонтана до рецепцията, чиято постоянно циркулираща вода заглушаваше разговора им.

Морис беше висок и слаб, с късо подстригана кестенява коса и чифт очила, които плуваха върху дългия му нос по начин, който напомняше на анимационния герой Майкъл Дунсбери. Носеше черна тениска, на която пишеше „Зона 51 - чакалня“, под сиво ленено сако. Работеше за Централното разузнавателно управление като директор на Центъра за информационни операции. Шефовете му го натовариха със задачата да ескортира Уебър, който беше един от членовете на Борда на съветниците на президента по въпросите на разузнаването.

– Защо да си изключвам телефоните? - попита милионерът. - Налага се да поддържам връзка с офиса си, докато съм тук.

– Защото ще бъдат ударени - отвърна Морис. - Това е сбирка на хакери. Тези хора са дошли тук, за да откраднат разни неща. Вижте.

Мъжът посочи на Уебър към тълпата, която се луташе из фоайето, и като че ли наистина беше така. Тези хора не приличаха на нормалните посетители на Лас Вегас. Много от тях носеха карго къси панталони и тениски, някои имаха прически „Мохаук“, а други си бяха сложили толкова много гел, че косите им бяха станали твърди като игличките на таралеж. По целите си тела бяха нарязани, надупчени и татуирани.

– Имам блекбери и айфон - възпротиви се Уебър, - купени направо от Ей Ти & Ти и „Веризон“. Съобщенията са крипти- рани. Телефоните са защитени с парола.

-Те са широкодостъпни, господин Уебър. Тези хора са създали фалшиви Wi-Fi и клетъчни точки за достъп из цял Лас Вегас през седмицата. Вашият телефон може и да смята, че се свързва с „Веризон“, но това може и да не е така. Що се отнася до паролите и криптирането, извинете ме, но направо забравете за тях.

Уебър погледна честното очилато лице на своя гид и кимна в съгласие. Отвори капачето на своя блекбери и му махна батерията. Изглеждаше объркан при вида на айфона, чийто енергиен източник не можеше да се извади. Морис бръкна в раницата си и му подаде малка черна торбичка с велкро закопчаване.

– Сложете айфона в това - каза очилатият мъж. - Това е блокираща кесия. Пречи на телефона ви да се свързва с приятелски и неприятелски мрежи.

– Полезно - съгласи се Уебър одобрително и постави апарата си в торбичката.

– Желаете ли да видите колко сте уязвим, господин Уебър? Ще ви покажа по-късно в хотел „Рио“. Онова, на което ще станете свидетел там, ще ви изуми, обещавам ви.

– Затова съм тук - отвърна милионерът.

Час по-късно, след като Уебър беше разопаковал багажа си и направи няколко обаждания от телефона на хотела до Сиатъл, двамата мъже се качиха в едно такси и поеха по краткия път по I-15 от „Сизърс“ до „Рио“, където щяха да се проведат главните събития от конференцията. Морис го водеше. Мъжът се беше преоблякъл и сега носеше черен анорак. На влизане няколко човека му кимнаха. Уебър се зачуди дали това бяха други правителствени служители, които търсеха таланти, агенти, внедрени в света на хакерите, или вероятно просто сродни души.

Двамата спряха да се регистрират на ВИП кабината точно пред главната зона на конференцията. Уебър се чувстваше неудобно с всичките тези „Мохаук“ прически и голи глави наоколо. Тениските им рекламираха страстта им да опропастят подредения свят: на една от тях пишеше: